Като се занимавах с логистиката за поредното ни пътешествие в Родопите, в стара тема за Родопите на един от най-големите български форуми попаднах на информация за обезлюденото село Върбово. Потърсих повече информация и разбрах, че е точно в района, в който щяхме да ходим, и че има много интересна църква. За това беше включено в нещата, които трябваше да видим.
Върбово
Селото е разположено по стръмните склонове на Чернатица, на отделни отдалечени и труднодостъпни махали. За съжаление е едно от многото обезлюдени планински села у нас. Според информацията в мрежата има един единствен постоянен жител, в когото е ключът от църквата.
Архитектурата е типично родопска, с големи къщи. Заради обезлюдаването няма нови постройки, които да нарушават атмосферата, само се мяркат дразнещи единични тенекиени покриви и една къща с нова дървена облицовка на горния етаж.
Повечето къщи се крият между дърветата и стигането до тях с нещо с колела е невъзможно.
Някои къщи са добре поддържани.
Други все още са в добро състояние.
За съжаление не малко от къщите вече се рушат и никога няма да приютят хора…
Пътят към Върбово
Селото се намира на няколко километра от Широка лъка, но дори и с кола пътуването е доста дълго и екстремно. Тръгвайки към Девин, малко след Широка лъка вдясно има табела „Върбово 3 км“ и от там започва приключението. Пътят е много тесен, в голяма част от него е проблем разминаването на две коли. По-лошото е състоянието му. Някога е бил асфалтиран, но в момента е в състояние много по-зле от доста черни пътища по които съм карала (никога не съм имала високопроходима кола). Трите километра до селото ми отнеха над 20 минути. На връщане на два пъти имаше по два джипа срещу нас. Първия път успях да се покатеря на един склон и с малко маневри се разминахме на няколко сантиметра. Втория път пак срещнах два джипа, този път те се върнаха до по-широко място.
„Асфалтът“ свърши в нищото, на едно по-широко място, на което всички места за паркиране бяха заети. На горе продължаваше изоран черен път, пригоден само за наистина високопроходими коли, не за паркетници.
Обърнахме обратно и се върнахме до мястото, където започва пътеката за църквата, и където намерих къде да спра, без да задръстя пътя.
Ако човек не е с високопоходима кола и няма достатъчен опит в каране по тежки черни пътища, по-добре да отиде пеша.
Църквата Свети Георги
Църквата е на век и половина, построена през 1871 г. Според преданието е издигната за 40 дни. Същото съм чувала и за други селски църкви. Може би е имало подобно ограничение през турското робство.
Църквата е голяма, има отделна кула с камбанария, а над нея е старото селско училище, което е по-старо и за съжаление се руши.
До църквата се стига, като се кара по разбития път от Широка лъка. Малко след пъвите къщи на селото от лявата страта се вижда малка постройка, нещо като барака, много по нова от къщите. Там има място да спрат някоко коли. Има дървени табели с означение на пътеката към църквата. Тя е направо козя, толкова е тясна, но много бързо се стига до храма. До пътечката видяхме в тревата стар кръст.
Ние тръгнахме към нея без надежда да влезнем вътре. Според няколко публикации в мрежата, дори и има телевизионно предаване преди известно време, ключът бил в единствения постоянен жител на селото. Който не е ясно в коя махала живее и как да бъде намерен, когато няма информация за телефон.
До църквата има малка беседка, където за наше щастие ни посрещна много симпатичен възрастен мъж. Заговорихме се. Каза, че е от Широка лъка, и е във Върбово да показва храма от юли до септември от четвъртък до неделя от 10 до 16 ч. (2021 г.). После от хазяина ни в къщата за гости в Гела разбрах, че това се организира от църквата в Широка лъка. Може би е добре за всеки случай човек там да разбере кога е отворена.
Човекът беше много любезен, добре образован и сладкодумен. Разбрахме, че единственият постоянен жител е в болница в тежко състояние. Дано да оздравее по-бързо и да се върне в родното си място.
Също така научихме, че скоро е била разбита странична врата и са откраднати няколко икони. Но крадците катастрофирали наблизо и върнали откраднатото.
Отвориха ни църквата, запалихме свещи. Нямаше означена цена, но ние оставихме две банкноти. Защото тя иска поддръжка, а трябва да се запази. Получихме разрешение да снимаме вътре, естествено без светкавица. Съвременната техника позволява това, а светкавиците увреждат иконите и стенописите. Не ги ползвайте на такива места.
Още първото ми впечатление беше УАУ! Нямам спомен за толкова богато изографисана църква, дори и колоните са изписани и с орнаменти в горната си част. Дори и повечето греди са боядисани в синьо.Всичко е идеално запазено, с ярки цветове, а никога не е било реставрирано. Предполагам, че преди век и половина не е имало никакви химически бои, интересно с какви природни багрила и смески са го направили толкова издържливо.
До църквата са гробовете на последния свещеник, служил в нея, и неговата съпруга.
Малко съвременни размишления: Преди век и половина хората, без каквато и да е помощ от когото и да е, са строили качествено и бързо, при това на място, където най-много някое магаре да докара един или два камъка. Без инженерни дипломи, без строителен надзор, са строили така, че постройката да издържа векове почти без поддръжка. А сега, с всичката налична техника, много пари и съвременни материали всичко почва да се разпада след няколко години…
Но да се върнем в миналото. Следват много снимки от църквата, прекалено много, но не ми се искаше да махна някоя от тях. Все пак много рядко човек може да види подобна красота. Дано не ви досадят. Бях толкова впечатлена, че не се сетих да направя един клип, който да показва по друг начин уникалния храм. Да добавя – цветовете са такива, каквито ги е регистрирал новият и от доста висока класа фотоапарат. Не съм ги усилвала и редактирала допълнително, както и на останалите външни снимки. Всички са с еднакви настройки на апарата.
„Френската“ къща
След като разгледахме църквата, преди да се сбогуваме с човека, който ни я показа, го попитахме как най-лесно да разгледаме някои от къщите. Той ни показа една стръмна пътечка на горе и разказа, че французи и англичани са купили къщи и прекарвали август в тях. Аз се възмутих, като видях „френската“ – горната част беше облицована с дърво, което изобщо не е в унисон с родопската архитектура. Но като стигнахме до нея, си промених мнението.
След изкачването по поредната козя пътечка, се озовахме на една уличка, свързващи няколко къщи, с външна тоалетна от лявата страна.
Къщата е добре реновирана, дървените фризове под покрива са същите, като на полуразрушеното старо училище.
Като пристройка на къщата има голяма външна пещ. Няма как да се разбере има ли и достъп до нея от вътре.
На къщата бяха закачени дървени табелки с пирографирани и издълбани надписи. Сетих се за Дървен град (Мечавник) на Костурица в Мокра гора в Сърбия. Малко свежо настроение с хумор в изоставеното селце.
За съжаление времето напредваше, сбогувахме се с Върбово, качихме се на колата и потеглихме към Гела.