Когато се занимавах с логистиката на почивката ни на яз. Доспат и какви интересни места може да видим, попаднах на Дяволската пътека. Една от най-новите в България и със сигурност най-екстремната. Представете си пътеката по Ябланишкото ждрело в Трънско, но пъти по-дълга и много по-екстремна. Пътеката е по една малка рекичка – Чатак дере (Хайдушки дол), приток на Буйновската река. Малка, но прокопала огромни скали, дори и дупка под една от тях (Дяволския мост).
Решихме да отидем още в първия ден, защото времето по прогнози беше стабилно, а след това се очакваше разваляне и дъжд. Единият мъж остана да лови риба на яз. Доспат, а ние след дълга закуска и мотаене потеглихме с едната кола към Буйновското ждрело – две жени и един мъж.
Съзнавайки, че не мога да ходя дълго и на голяма денивалация, избрах най-късата и най-атрактивна възможност – от Буйновското ждрело до Дяволския мост с намерение да се върнем обратно по същия път до колата. Бях прочела, че информацията в официалния сайт на пътеката не е достоверна, и разчитах на изпитаната топографска карта за нашите планини (къде си), като бях качила интересуващата ни част от картата на телефона, за да мога да я ползвам офлайн. Долните снимки показват пътя, който изминахме от Буйновското ждрело до с. Борино. Втората е с по-голям мащаб и показва екстремната част от пътеката.
По Дяволската пътека
На обяд стигнахме до паркинга в Буйновското ждрело, който е миниатюрен и едвам намерихме къде да оставим колата. Един мъж се разхождаше наоколо и в първия миг решихме, че паркингът е платен. Но се оказа друго – един от собствениците на джипове ни каза, че ако стигнем до Катранджийницата в Борино на другия край на пътеката, може да ни върне с джипа обратно до колата ни. Даде си и визитката.
Още от паркинга започва интересната част – първата и единствена метална, почти отвесна стъбла. Всички останали са дървени. Още в началото започна стръмно изкачване, после пътеката ту се катереше стръмно на горе, ту стръмно слизаше на долу. На доста места имаше дървени парапети.
След малко зад нас се показа част от Буйновското ждрело заедно с голямата атракция – наблюдателната площадка Орлово око.
След стръмно слизане стигнахме до реката (по-скоро изглежда като поточе).
Стигнахме до предупредителна табела – наистина следваше първо много стръмно изкачване, след това много стръмно слизане. По мокра пътека, на много малко места имаше парапет или някой вързан прусек, за който да се хванеш.
След поредното стръмно слизане отново стигнахме до реката. Този път на нея имаше каскада от миниатюрни водопадчета – започна да показва мощта си, с която е прокопала планината.
На това място имаше информационна табела за силивряка. Около нас по всички скали имаше големи туфи с това уникално нашенско цвете. Снимала съм го цъфнал през юни на доста места, но такова огромно находище за пръв път виждах.
От тука започна едно безкрайно много стръмно изкачване по мокра пътечка, на повечето места без парапети. В този момент започнах да се замислям, че ще е много трудно да слезнем безпроблемно обратно. Дори и с добрите ни туристичести обувки нямаше добро сцепление дори на изкачване. И щеките не помагаха много. Започнах да си мисля как ще викаме джип от Борино да ни върне до колата.
След време се изкатерихме до поредните дървени мостчета и стълби – бяхме достигнали началото на най-красивото място на пътеката. През цялото време се срещахме с много хора, нямаше начин да не снимам някого. А това беше в понеделник. Не мога да си представя какво чудо е в почивните дни.
След малко видяхме първата заблуждаваща табела – бяхме вървели повече от час, нагоре – надолу, а имаше налудничаво обявено време. Хоря от над 50 години по високите планини, но никъде няма информация за време, обявено в минути, само в часове (най-малката мярка е половин час, освен ако обектът не е съвсем близо, а в случая определено не е).
Малко след това стигнахме до Скритите водопади. В една цепка в скалите реката е намерила път на долу и в резултат – водопади, които не могат да се видят в цялата си красота.
Някъде там приятелката ми се беше заговорила с други туристи и получи много ценна информация – жената, работеща в малкото заведение на края на пътеката, може да ни уреди транспорт обратно до Буйновското ждрело за 10 лв. на човек – в случая за трима два пъти по-евтино от джиповете.
След дълго катерене по стъбли, една от които абсолютно отвесна (съвет при слизане от нея в посока Борино – Буйновско ждрело: слизайте с лице към стълбата и скалата, много по-безопасно е) отново стигнахме нивото на реката и поредното мостче.
От мостчето се виждаше поредното миниатюрно водопадче.
Пътеката стана много по-лека и след малко стигнахме до Дяволския мост – природна арка, реката тече някъде долу. Има пътека над моста и друга, с много стъбли и мостче под арката, близо до реката.
Над моста има голяма табела с поредната тотално заблуждаважа информация. Този път не във време, а в разстояние. Показано е,че Катранджийницата (края на пътеката при Борино) е на 1.3 км, а се оказа на два пъти повече разстояние. Сега се ядосвам, че не пуснах да се записва трек, който би показал реалното разстояние и профила на терена.
Естествено, снимам моста и от другата страна, докато станалите пълзяха по долната пътека.
От моста до Катранджийницата, която е крайната точка на пътеката, пътят е много лек. Повечето време е по черен път, като по него може да мине и нормална кола без никакви проблеми. Към края на пътеката има поредната налудничава информационна табела, която твърди, че пътят до Буйновското ждрело е 1 час и 25 минути! Напълно невярно, да не говорим за точните минути. При нормално ходене е около 3 часа.
Най-после стигнахме до края на пътеката и заведението. Посрещна ни много любезна жена, веднага ни показа къде има мивка и сапун, за да се освежим, без да сме купили нищо от нея. Заприказвахме се за колата, и тя се обади по телефона, за да дойде. Аз пих една бира, половинката сок (трябваше да кара до Сърница), а приятелката не пожела нищо.
Колатасе оказа, че е на съпруга на жената от заведението – много симпатичен и интелигентен човек. Заговорихме се и той каза, че редовно предупреждат хората за невярната информация за време и разстояние, че пътеката е опасна, но хората не им вярвали, повече вярвали на информацията в мрежата.
На края – компилация от няколко клипа, които показват по-добре от снимките красотата на природата. Клипът е Full HD, ако не се показва добре, променете настройките на youtube.
Съвети
Желателно е да имате добри туристически обувки, за да минете по пътеката. Тя не е за хора без опит с ходене по тежки места. И определено не е за хора, които имат страх от височини и пропасти. Не е и за малки деца.
Ако искате да видите цъфнал силивряк, отидете във втората половина на юни, когато той цъфти. Цветето е невероятно красиво. Добре е да го направите в делничен ден, защото в почивните не мога да си представя каква лудница е.
Информацията в официалния сайт и табелите е невярна – разстоянията са много по-големи, както и времето за ходене. В началото съм качила достоверни топографски карти , с маркер за разстоянието. Малкият кръг, който тръгва и се връща на Буйновското ждрело, е поне 7км (да не говорим за голямата денивалация), а не 3.5 км!
След дъжд и когато е кално по стръмните части без стълби и перила е много трудно преминаването. Дори и да имате планинска застраховка, не разчитайте на нея – в тази част на Родопите НЯМА планински спасители! Така че трябва да сте много внимателни.
Ако решите да минете като нас от единия до другия край, без да се връщате, ще ви излезне по-евтино ако използвате услугата, предлагана от Борино (няма проблем, ако сте тръгнали от там, а сте стигнали до Буйновското ждрело). Ако тръгвате от Борино, вземете телефони от жената в заведението. Ако идвате от ждрелото към Борино, има и табели с телефоните, ако се страхувате, че няма да намерите в заведението. Имат и бусчета, които пак возят за същата цена – 10 лв. на човек. А пътят е по асфалт, и не е нужно да плащате повече за джип, като няма да се качвате на Орлово око.