Тази година заради коронавирусът всичките планове за скитане у нас и съседни държави отпаднаха. Но стана време за почивка, не можем да стоим затворени цяла година. Мислейки къде можем да отидем, да е нещо ново и да е безопасно, се спрях на язовир Доспат. Там има много бунгала, където може да се почива безопасно и без близък контакт с непознати.
Търсене на бунгало
В последните дни на юли заседнах на компютъра в търсене на бунгала за седмица през втората половина на август. След всеки телефонен разговор оставах все по-разочарована – навсякъде всичко беше резервирано поне до края на август… Вече започвах да губя надежда и да мисля къде другаде може да отидем, когато попаднах на един нов блог, описващ поредното място за настаняване на язовира – Бунгала и къщички Джасурови.
Веднага се обадих, отново не само бунгалата, но и къщичките с две стаи заети за целия август. Но вилата е свободна. Тя е на три етажа – на долния е голямо общо помещение с всичко необходимо за готвене – печка, микровълнова, кана за гореща вода, голям хладилник с фризер, тенджери, чинии, чаши и всичко друго необходимо. Има и няколко маси с пейки.
Горните два етажа са самостоятелни апартаменти, състоящи се от две стаи, санитарен възел, бокс с мивка, хладилник, кана за вода и посуда. Екстрата е голяма покрита тераса с дървени маса и две пейки.
Веднага резервирах първия етаж. Любезната хазяйка дори не поиска да предплатим някаква сума.
Малко след това реших, че е ненормално да седи едната стая празна и се обадих на едни приятели, с които много пъти сме скитали заедно по планините. Предложението ми беше прието с радост и така почивката беше осигурена.
Ден първи
Пътуването
Тръгнахме с двете коли всеки по собствен маршрут. Аз много искам да минем през яз. Белмекен, да погледам за пореден път величествената Рила и красивия язовир. За съжаление още от сутринта времето беше ужасно. Валеше слаб дъжд, ниска облачност покриваше небето. Около Костенец станя ясно, че е безсмислено изкачването високо в Рила, защото мъглите се стелеха около нас. Продължихме от Белово към Юндола. Винаги съм харесвала този път по долината на р. Яденица, която разделя Рила и Родопите. Юндола съще е много красиво място. Но когато стигнахме най-високото място на пътя, в посока към Велинград ни покри гъста мъгла. Всичко наоколо изглеждаше призрачно.
На това място свърши моето каране на колата. До Сърница се возех. Пътят от Юндола до Велинград е с добра настилка, но планински с остри завои и стелещата се гъста мъгла не беше приятна, но нямаше как да чакаме да се вдигне. Малко преди Велинград мъглата изчезна, а и слезнахме на по-ниско.
Не знам какво толкова харесват на Велинград – горещо място, гъсто застроено. Има множество спа и всякакви други малки и големи хотели и къщи за гости, но със сигурност не бих отишла да почивам там.
Клептуза
Ходила съм във Велинград като дете преди много години. Единственото, за което си спомням, е Клептуза – карстовия извор и езерето. Реших, че е добре да спрем и да го видим.
Клептуза е малък парк с големи дървета. На входа имаше сергии с магнитчета и други дреболии. Още в началото (беше обедно време) видяхме една табела с менюто на заведение с шкембе чорба и други вкусотии на съвсем разумни цени. Решихме че ще обядваме тук, вместо да ядем сандвичите и баницата.
Около езерето е смесица от зарязани от соца постройки и нови заведения. В него плуват лодки и водни колела.
Решихме, че е време за обяд. Едното заведение беше празно и предлагаше рибена чорба. Другото беше по-голямо и доста пълно. Попитахме един сервитьор дали има шкембе чорба и той измърмори нещо. Това веднага ни отказа да ядем там. Толкова години не могат да се научат, че така не се печелят клиенти. Продължихме да се разхождаме и видяхме две интересни места с обрасли с мъхове покриви, за съжаление зарязани.
Тръгнахме обратно към колата, когато видяхме отново табелата за супите, като този път забелязахме и стрелката. Заведението се оказа в края на парка. Маси с пейки на големи разстояния една от друга на сянка между дърветата. Така изядохме едно шкембе и една боб чорба (аз не понасям шкембе). Като разглезен пътник изпих и една бира.
Пътят Велинград – яз. Доспат
Пътят от Велинград до Сърница е току-що асфалтиран. В момента е доста опасен за каране, особено в лошо време или нощем. В момента слагат мантинели, все още са много малко, няма нито един поставен пътен знак. Типичен път от Западните Родопи – с много завои и стръмни наклони.
Както ме предупреди хазяйката, за да се стигне до този бряг на язовира, където са местата за настаняване, трябва местен човек да даде указания. Навигацията не върши работа. Оказа се напълно права. Както и платената нашенска офроуд карта (OFRM) за Garmin навигатори, така и Google maps се опитват да те накарат да минеш през място, на което просто НЯМА никакъв път!
Приятелите бяха стигнали преди нас, свързали се с хазяите и по телефона ни обясниха как да стигнем. Как ли сме живели без мобилни телефони и без интернет през по-голяма част от живота си?
Настаняването
Апартаментчето се оказа много добро. Всичко ново, много чисто и добре направено. На входа на терасата имаше дезинфектант. Във всяка стая има конвекторен радиатор с електронно управление, телевизор (предполагам с много програми, не че ще гледаме телевизия на такова място). Интернетът с няколко рутера, идеална връзка и скорост.
Комплексчето е малко, по информация от хазяина построено на наследствена земя, години подред по техни проекти и с пари от картофопроизводство. Точно такива инициативни хора трябва да се подкрепят, а не мутри, които презастрояват и съсипват природата.
Първата вечер на язовира
След като се настанихме и починахме от пътя, излезнахме да се разходим и да стигнем до брега на язовира. Комплексчето ни, както и много от местата за спане, е по-високо, а брегът е доста стръмен, на малко места има път или пътека за достъп до водата.
Първият ни опит беше неуспешен – опитахме да минем през един по-голям и ограден комплекс и ни казаха, че не могат да влизат външни хора… Малко след това намерихме място, от което слезнахме до брега. Слънцето беше слезнало ниско – идеално време за снимки.
Във водата до брега имаше много жаби.
По поляните цъфтяха цветя, някои от тях с накацали неизвести буболечки.
Беше време за вечеря. Прибрахме се, изпекохме месо на барбекюто, вечеряхме и след сладки приказки на терасата легнахме да спим.
Ден втори
По прогноза този ден времето щеше да е стабилно за разлика от следващите, единият мъж остана да лови риба, а двете жени и вторият мъж запалихме едната кола и потеглихме към Буйновското ждрело. С цел – да минем по една от най-новите и със сигурност най-екстремната екопътека у нас Дяволската.
В действителност се оказа още по-екстремна, отколкото очаквах – По Дяволската екопътека от Буйновското ждрело до Борино.
Прибрахме се вечерта много уморени от ходенето и ни посрещнаха с пържена прясно уловена риба и студено бяло вино.
Ден трети
Решихме да се качим до Стената – това не е стена на язовира, а скала високо над него, от където има много красива гледка към язовира и Сърница.
Ходетено не е малко и в началото е доста стръмно. За съжаление малко преди да стигнем, заваля силно без надежда да спре и се наложи дасе върнем обратно.
Ден четвърти
Шарено време с преръсване на дъжд. Мързелив ден с малко разходки и бране на гъби. Вечерта имаше вкусни пържени гъби – няколко манатарки, пачи крак, овча прахан и кифла.
Ден пети
Приятелите трябваше да си тръгнат един ден по-рано и тръгнаха към Стената. Ние се разходихме покрай язовира в посока гр. Доспат.
Първо видяхме един голям пчелин, от където на връщане си купихме пресен ароматен мед.
Малко след това минахме покрай поредната родопска чешма. Не знам има ли в друга държава подобна традиция, но нашите мюсюлмани в Родопите (както турци, така и помаци) потози начин отдават почит на мъртвите си роднини. Докато преди години се срещаха само малчи чешмички, сега на много места има беседки с места за почивка и похапване.
Продължихме надолу към брега и местността Орлино, където има вили и къщи за гости и където свършва асфалта.
Качихме се на по-високо и продължихме по черния път към гр. Доспат. На едно сенчесто място за втори път в живота си видях едно рядко срещано у нас цвете. Всеки знае циганчето в саксия, но си имаме и едно диво, растящо в природата – Горска слабонога.
Срещащият се навсякъде обикновен бодлив трън не само че е красив, а и много медоносен и обичан от пчелите.
Набрахме малко гъби и се прибрахме.
Ден шести
Този ден времето беше хубаво и се качихме до Стената. Която както вече писах, няма нищо общо със стена на язовир, а е скала високо над язовира, от която се открива много красива гледка.
Тръгнахме нагоре по пътеката. В началото е доста стръмна и открита. После навлиза в гора, става на черен път и за моя голяма изненада след борова гора попаднахме в красива букова. Прохлада и зеленина.
На едно място имаше чешма с леденостудена вода. Обичащите природата добре знаем, че по-вкусна вода от тази, извираща между буковете, няма.
След малко стигнахме до скалата. Има малко огнище и покрит навес с две маси. Едната беше заета с местни хора с деца, другата с няколко младежи. Аромат на печено месо се носеше наоколо. Гледката си заслужава изкачването на над 300 м денивалация.
На най-високата точка гордо се вее трикольорът.
Не искахме да пречим на хората, които обядваха, и поехме надолу. Този път вместо по стръмната пътека близо до язовира минахме по обиколен черен път и набрахме много гъби. По едно време ни изпревариха младежите, които видяхме горе. Странно, носеха няколко големи пластмасови торби. След малко разбрах какво има в тях – тръгнаха по склона и събраха изхвърлени пластмасови боклуци. Много е радостно, че има такива млади хора, които милеят за природата.
Ден седми
Дойде време да се връщаме. Последна снимка за сбогом с язовира.
Времето беше хубаво и след Юндола се качихме на яз. Белмекен. За съжаление имаше мараня и не се виждаше нищо от карстовия ръб на Пирин.
Рила – яз. Белмекен
Спряхме на хижа Хр. Смирненски и се разходихме нагоре, за да поснимаме и се порадваме на Рила. За съжаление времето беше млачно и облачно и снимките не са добри.
В края на август имаше все още цъфнали цветя
Спряхме до любимата ми „мечешка“ чешма да пием лудуностудена рилска вода.
Стигнахме и до язовира – красив както винаги, независимо от времето.
Сбогувахме се с красивия язовир и Рила и се отправихме към къщи.
.