В този ден искахме да се качим колкото може по-близо до ледника на Шкхара и да видим Безенгийската стена. Връх Шкхара на границата с Русия е най-високият в Грузия (5193 м) и третият по височина в Кавказ. Част е от Безенгийската стена, много трудна за траверс верига от върхове, където през 1961 г. загиват трима алпинисти от националния отбор.
Станахме рано сутринта, закусихме и се качихме на колата. Хазяинът каза, че може да се стигне до някъде с кола, което щеше да ни спести дълго ходене пеша по черен път. Времето беше нестабилно и не се знаеше кога ще завали, а и аз за огромно съжаление вече не мога да ходя дълго по неравен терен.
По пътя и пътечките
Минахме покрай Ламария и продължихме на север по долината на р. Енгури. Докато не стигнахме до огромна нестопена преспа на пътя. Оставихме колата, взехме раничка, сандвичи, вода и щеките и продължихме пеша на горе.
След малко пътя свърши и се превърна в пътечка покрай бушуващата гневно Енгури. Навсякъде по склоновете течаха ледени поточета, които трябваше да преминем. Някои от тях бяха по-широки и не можеха да се прескочат. Понякога имаше камъни, по които да преминем, в други трябваше да нагазим. Още сутринта краката ни бяха мокри от ледената вода в обувките.
Продължихме да се изкачваме на горе, високите върхове пред нас ту се скриваха съвсем в облаците, ту срамежливо показваха част от тях. Задминаха ни група туристи, водени от местен, който носеше няколко дъски, които да се ползват за временни мостчета за преминаване през потоци и реки. Ние продължихме бавно, снимайки и наслаждавайки се на гледката.
Изкачвайки се на горе, извадихме късмет – облаците се вдигнаха и Безенгийската стена се показа в цялото си величие.
Слизането
Аз стигнах до едно поточе и реших, че няма да продължавам повече, защото после трябва да слезна без проблеми. Седнах и оставих ентусиаста да върви на горе. След малко към мене се присламчи един тъмен пес и въртя опашка, докато не получи част от обяда ми. След което заспа щастливо. Уговореният час за разходка на горе мина, наоколо се затапи и започна да гърми надалеко. Започна и да се опитва да завали. Звъня по телефона – няма покритие. Духа леден вятър, а топлите ми дрехи са в раницата, а не в мене….
Най-накрая се появиха, нещастни, че не са успели да стигнат до ледника. Вече валеше доста силно. Сложихме найлоните и тръгнахме бързо на долу. Вички потоци, които сутринта минахме безпроблемно, сега бяха много по-дълбоки и трудни за преминаване. Един от тях се оказа сериозен проблем – на по-плиткото беше много рисковано от сериозна травма и след оглеждане за по-спокойно място нагазих доста над коляното, за да мина без проблеми.
Слизайки, видяхме недалеко от нас, но на по-ниско и с повече бурни рекички, групата, която видяхме сутринта. Дъските, които носеше водачът, явно не помагаха да минат безпроблемно и тръгнаха да се връщат.
Стигнахме до колата, свалихме найлоните и се прибрахме в Ушгули. Докато помагах за много трудното паркиране в малкия двор, дъждът намокри и малкото сухи места по мене. Влезнахме вътре и цяла вечер хазяйката носеше в столовата (в която изобщо нямаше отопление и беше много студено и влажно) чайник след чайник с билкови чаеве, за да се стоплим.
Цветята под Шкхара
Този ден видяхме много цветя, растящи на голяма надморска височина, и много различни от нашите миниатюрни алпийски цветчета. Явно климатът е съвсем различен, защото на географската ширина на София растят върби и брези на 2500 метра надморска височина. И повечето цветя са по-високи и с по едри цветчета. До към 2500 м растат широколистни дървета – брези и върби, изобщо няма иглолистни. И още нещо любопитно – никъде в грузинските планини не видях клек.
