Дойде деня, в който да стигнем до Ушгули – най-далечното, най-високото и едно от трудно достъпните села в Горно Сванети, с много запазени средновековни кули. Маршрут, изрично забранен от всички по-големи компании за коли под наем (през 2017 г.).
„Само“ 47 километра, но 30 от тях по много тежък черен път, който не може да се премине с обикновена лека кола. Път, по който няма мантинели, и при една грешка на шофьора колата ще се озове във водите на бушуващата Енгури. Път, по който видяхме закъсала кола и друга 4х4, въртяща се неуправляемо в кръг. Път, през който текат реки, дори и в бетонната част.
По пътя
Минахме го за близо 4 часа, с малки спирания за няколко минути на две места. Повечето време валеше проливен дъжд, небето се беше продънило. Бетонният път е до един превал, от там черният път се спуска до долината на р. Енгури и по долината се стига до Ушгули.
Една компилация от клипове от видео регистратора на колата, която показва интересни и тежки места от пътя. Вижда се и с каква скорост може да се кара по черния път, ако човек е разумен и не иска да се самоубива.
Първото ни спиране беше в едно селце на брега на Енгури, когато бяхме минали голяма част от най-тежкия път и дъждът беше спрял – Давбери. Как разбрах къде сме? Нямаше табела на пътя, но имаше добър мобилен интернет и го видях през телефона, екрана на който снимах с фотоапарата.
Река Енгури бушуваше до пътя.
Продължихме на горе и навлязахме в клисура, в ниското Енгури отново бушуваше разярена.
След дълго каране отново излезнахме на открито място и стигнахме до самотна постройка близко до Ушгули. Около нас се издигаха заснежени върхове и навсякъде течаха бурни поточета с ледена вода. Поне за малко дъждът спря да вали, но облаците скриваха част от гледките. Бяхме на над 2000 метра и пейзажът наподобяваше на нашите високи планини.
Малко след това стигнахме селото. И там бяхме приятно изненадани – чакаше ни младеж на кон, внук на хазяите ни. Както бях писала вече, хазяйката в Местия се оказа сестра на тази в Ушгули. Явно се е обадила и момчето ни чакаше. Ако не беше, не знам как щяхме да намерим къщата по стръмните каменисти улички без никакви надписи.
Къщата за гости
Бях резервирала места в тощу-що отворена къща за гости – Миранда. Бяха готови само две стаи на долния етаж, другите се довършваха. Заварихме други гости – семейство планинари на средна възраст, тръгнали с раници по Грузия и Армения. Ева (словачка) и Иржи (чех).
Беше ранен следобед, спря да вали, запалихме колата и се качихме до малката средновековна църква над Ушгули – Ламария.
Като се прибрахме бяхме огладнели и си поръчахме вечеря, която беше много вкусна и обилна – домашна пица, леща и куп местни специалитети.
По-късно вечерта се събрахме славяните гости и хазяина на маса, грузинска чача и червено вино и българска домашна гроздова. Чехо-словаците нямаха проблеми с руския. Но отново ми направи неприятно впечатление отношението към грузинските жени. Хазяйката (учителка) само прислужваше и излизаше от стаята. На няколко пъти я поканих да седне при нас, но тя отказваше. Грузинецът (в случая сван) нямаше никакъв проблем да яде и пие на една маса с две еманципирани европейки, но не и със собствената си отрудена съпруга…