Местия
Местия е административен център на Горно Сванети. Разположена е на 1500 м надм. височина по долините на реките Местиачала и Мулахура и има 2600 жители. Както повечето свански селища това е община, включваща няколко села – Сети, Лагами, Ланчвали и Лехтаги. Единственото селище в Горно Сванети, в което има нормални магазини и бензиностанции. Има доста хотели и неизброимо количество къщи за гости. От 2011 г. има отворено малко летище, но полетите са несигурни заради непрекъснато променящото се време. От началото на този век е леснодостъпна с кола от Зугдиди.
В Местия има запазени много средновековни кули и църкви и градът е включен в световното културно наследство на ЮНЕСКО. Има няколко музея.
От града започват множество пешеходни туристически маршрути.
Настаняването
След като сутринта тръгнахме от с. Мазери и се разходихме на хребета Зурулди, тръгнахме да търсим къщата за гости. Координатите бяха записани в GPS-а, но се въртяхме по малките стръмни улички без да я намерим. На края се обадихме на хазяина по телефона и така я открихме. Спахме две нощи в Mushkudiani Manor. Само за една година беше събрала много положителни отзиви, сега са много повече. Плюсовете – близо до центъра, но на тихо място, голяма покрита тераса с гледка към част от кулите, можахме да паркираме колата в двора (паркирането и там е проблем), вкусна закуска. Минусите – отново само една баня и една тоалетна, в повечето случаи се чакаше на опашка. Правеха втора тоалетна, дано да е готова.
В къщата предлагаха само закуска, не и вечеря. Не ни се обикаляше да търсим прилично място за вечеря, а имахме достатъчно храна. Седнахме на терасата, вечеряхме, пихме българска домашна ракия и грузинско вино и се наслаждавахме на гледката. Вечер кулите са осветени и е много красиво. Все едно човек се е пренесъл в друг век или е попаднал някъде в приказките.
В Местия
След като сутринта минахме набързо през града, първите впечатления от градчето бяха от високо – като слизахме надолу с лифта.
Следващата ми разходка в Местия беше на следващия ден следобед, сед като се върнахме от ски-курорта Тетнулди. Първо свански кули, след това нови сгради с непривична за нас архитектура.
Разхождайки се, оглеждах заведенията, за да избера къде да вечеряме. На края се спрях на малко ресторантче близо до къщата за гости, посещавано предимно от местни.
По-късно вечерта отидохме да вечеряме. Избрахме шишчета, пържени картофи и салата. Къде е прехвалената грузинска кухня? „Шишчетата“ бяха полуварени полупечени парчета свинско без никакви подправки. Салатата беше пълен потрес. Повече салата не сме поръчвали. Не само че в тази страна олиото и оцетът са нещо непознато на ресторантската маса (да не говорим за зехтин или балсамов оцет), но сервираха една купа с домати, краставици и лук, нарязани като за прасета. Дори и това се преживяваше, докато не я опитахме. Предварително краставиците бяха объркани с лют червен пипер, а доматите – с огромно количество листа кориандър. Добре че нямаше дресинг в нея. Започна едно голямо делене – аз мразя кориандъра, половинката не може да яде люто. Аз се задоволих с краставиците, той с доматите. Единствено пържените картофи бяха наистина вкусни и опържени в прясна мазнина.
На следващата сутрин хазяйката наред с другите неща за закуска поднесе на всеки чинийка с красиво нарязани и подредени домати, поръсени с нещо дребно наситнено зелено. Аз изпаднах в ужас, че отново е кориандър. Взех малко и го помирисах – приятна изненада, оказа се магданоз и с удоволствие си изядох салатата. Къщата се посещава основно от западноевропейци и жената е осъзнала, че любимата за местните подправка не е по вкуса на повечето чужденци.
След две нощи в Местия беше време да я напуснем. Времето отново се влошаваше и започна да вали. Гледката от терасата беше различна от предишните дни.
Сбогувахме се с хазяйката и тя попита къде отиваме. След нашия отговор, че се отправяме към Ушгули, тя се заинтересува къде ще спим. Оказа се, че къщата за гости в Ушгули е на сестра й. Това се оказа много полезно няколко часа по-късно.
Преди да продължим по пътя, решихме да видим една сванска кула, отворена за посещения. В дъжда колата едвам се промъкваше по тесните стръмни улички. Накрая с чадърите сигнахме до нея, като минахме покрай няколко други кули и старинни постройки.
Пред кулата имаше много местни тинейджъри, наложи се да чакаме под дъжда. Когато тръгнах да се качвам, се оказа, че е прекалено мръсно, прашно и рисково да се качвам нагоре по стръмната тясна дървена стълба без перила и се отказах. Нямаше кога да ходим по музеи и продължихме по пътя към Ушгули.