В този ден започваше истинското ни пътешествие в Грузия – щяхме да посетим Сванети и да видим четирихилядниците на Кавказ, цъфнали рододендрони, уникална средновековна архитектура и други красоти.
Още от тръгването заваля дъжд и почти без спиране валеше до пристигането ни в с. Мазери.
Дворецът в Зугдиди
Пътят към Сванети минава през град Зугдиди, където има дворец, сега музей. Дворецът е на грузински князе от рода Дадиани, които които по-късно са станали руски князе. През средновековието Грузия е била разделена на малки княжества, Мегрели е едно от тях, намиращо се в северозападната част на Грузия със столица Зугдиди. През 1866 г. става част от Руската империя.
Стигнахме до Зугдиди в доста силен дъжд, но поне успяхме да паркираме съвсем близо до двореца. Прескачайки локви, стигнахме до него. Той се намира в неголяма оградена градина, в която има и църква. Архитектурата отново е странна за нашите очи.
За съжаление вътре в двореца е забранено да се снима, а има интересни неща. Не е толкова лъскаво и луксозно като в руските дворци, но явно обзавеждането е европейско, а не местно. Ако човек не чете надписите със странни имена, няма да забележи, че е в страна с различна култура.
По пътя
Качихме се отново в колата и поехме на североизток. Част от пътя минава много близо до отцепилата се Абхазия. Странното е, че по май единствената псевдомагистрала в Грузия на почти всеки километър има огромни табели, показващи пътя към Сухуми, абхазката столица, до която няма как да се стигне!
Въпреки многото убити и от двете страни в началото на века, нахлуването на руски войски на юг в Грузия и факта, че не може да се премине тази граница, икономическите интереси надделяват. Има голям язовир на р. Енгури (Жвари) с цел производство на електроенергия. Язовирът се намира на грузинска територия, а ВЕЦ-ът – в Абхазия. И мирно си делят произведената енергия.
Малко след Зугдиди дъждът се обърна в порой. Все още бяхме в равнината, пътят беше залят, както и околните земи, а на моменти колата се изживяваше почти като подводница. (Всички следващи клипове са от видеорегистратора, защото бабата огледално-рефлексна камера не може да снима видео).
Минахме покрай язовира и постепенно започнахме да се изкачваме на горе в планината. Пътят е по течението на р. Енгури и навсякъде около нас се стичаше вода и имаше водопади. Реката изглеждаше зловещо, с оловносив цвят и невероятна ярост. Такава река у нас не може да се види.
На няколко пъти спирахме да снимаме реката и избликващата от всякъде река. Първият път беше до едно крайпътно водопадче. Продължаваше да вали, снимах с чадър, но духаше вятър и има капки върху филтъра на апарата.
И видео от колата на водопада.
На следващото спиране видяхме за пръв път река Енгури в цялата си дива мощ, друго водопадче изливаше водата в реката.
След малко стигнахме до първото селце в Сванети – Кхаиши. Неугледно, без нищо интересно в него, но вече бяхме в Сванети, за което отдавна мечтаехме.
При следващото спиране бях направо ужасена – не съм предполагала, че малка планинска река може да таи толкова мощ в нея. Гледката беше като котел от ада – оловносива вода, завихряне, изригване като от вулкан. Тогава свалих видеорегистратора и снимах клип от ръка.
Е, имаше не само стихия, но и малки цъфнали цветенца за успокоение.
Сванети
Сванети се намира в северозападната част на Грузия високо в Кавказ. Населена е със свани. Дели се на Горно Сванети, което е от границата с Русия на север до Сванския хребет (Svaneti range) на юг и Долно Сванети на юг от Сванския хребет. Горно Сванети е една от най-посещаваната от туристи дестинация в Грузия. В него са разположени няколко четирихилядника и най-високият връх на Грузия – петхилядникът Шкхара, който е част от Безенгийската стена.
Горно Сванети (Земо Сванети) е с площ 3154 кв. км. След разпадането на грузинското царство през XVІ век в западната част се създава княжество (Княжеско Сванети), докато по-голямата източна, от Латали до Ушгули (Свободно Сванети) не е имало организирано управление до 1840 г., когато влиза в състава на Руската империя. В Свободно Сванети хората са били организирани в общини, които са включвали няколко съседни селца. Една община в очите на българина изглежда като планинско нашенско село, а отделните населени места внея са като нашите махали.
Поради дългата изолация в Свободно Сванети се е запазила уникална средновековна архитектура – свански каменни отбранителни кули.
До началото на 21 век Горно Сванети е било почти недостъпно. Президентът Саакашвили построява път до столицата Местия (от бетонни блокове, защото асфалтът не би издържал на климатичните условия). През 2017 г. продължаваха пътя към Ушгули, бяха стигнали до разклона за новия ски курорт по склоновете на Тетнулди. Може би вече нормалният път е стигнал до Ушгули, от което уникалното село ще загуби заради повишения брой туристи.
Сваните
Сваните населяват Сванети и източната част на Абхазия. Те са народност, говореща на свански, част от групата на кертвелските езици (включваща и грузинския). До 30-те години на 20 век са се смятали за отделна народност, сега за грузинци. Нямат своя писменост. Говорят свански, грузински, по-възрастните и руски. Децата учат английски и не знаят и дума руски. Основно отглеждат крави, свине и кокошки. Земеделски земи почти няма, като основно се отглеждат картофи. Работливи планинци, живеещи векове в тежки условия. Повечето села са достъпни само с високопроходима техника, няма магазини и заведения, но навсякъде има училища. Нормални магазини има само в столицата Местия, заведения в Местия и няколко малки в Ушгули. Учителките са много ниско платени (през 2017 взимаха по 300 лв. на месец, при цени като нашите). Повечето къщи са големи, което позволява да приемат туристи. В момента туризмът е основния източник на доходи за голяма част от тях.
Пристигане в Мазери
Пристигнахме в село Мазери привечер. Това беше единственото място за спане в Сванети, които успяхме да намерим само по координатите, дадени в Booking. Бях избрала да спим две нощи в Lia Jamdeliani Guest House.
Къщата за гости е с много скромни условия (поне преди 3 години единствената тоалетна беше селска на двора, течащата вода и банята в отделна постройка), но с огромен рейтинг в Booking и на идеално място – от терасата се вижда най-красивия грузински връх – Ушба.
Хазяйката се оказа млада жена, учителка. Поднесе ни за вечеря това, което имаше сготвено. Спомням си много вкусната телешка супа от сукалче, другите неща не помня.
Освен нея в къщата живеят по-големият й брат със семейството си, по-възрастна жена, също учителка, и един дядо.