Вторият ден в Грузия беше предвиден да видим два каньона близо до Кутаиси. Първо трябваше да видим Мартвили, а след това Окаце.
В началото карах аз, защото имах някакъв опит с кола автоматик, което е много важно в голям непознат град с натоварено движение. Заредихме и излезнахме извън града. В един момент вниманието ми се привлече от две светлини на таблото. Първата – мига индикатора на круиз контрола, който не съм включвала. Не е нещо страшно. Но втората ме уплаши много – червена светлина и надпис Check Engine! А сега… Ако вземе да блокира пустият двигател или нещо друго лошо да се случи? Чужда кола, чужда стана, ние караме към нищото. При първа възможност отбих и направих консултация по скайп с познат, който има същото субару автоматик. Оказа се, че неговата кола е по-стара и без бордови компютър. По негов съвет се обадихме на фирмата и ни успокоиха, че тя колата така си правела, нямало нищо страшно… (само дето пие масло като луда, но явно за фирмата това не е нещо обезпокоително).
Поуспокоени продължихме към каньона. Минахме през Цхалтубо. Градче, което е било процъфтяващ балнеоложки курорт по времето на Съветския съюз, в момента цари пълна разруха навсякъде.
Навлезнахме в ниска планина. Наоколо се виждаха селца, пръснати сред хълмовете.
За ориентирането ни разчитахме на GPS навигация. В Гармина („Гаргата“, защото грачи като напътства) имаше някаква свободна карта, защото американската фирма не си е направила усилието да създаде такава платена. Дублиране – Google maps на телефона.
По едно време Гаргата започна да грачи и да се опитва да ни прекара по козя пътечка, където и бъги не може да мине… Спиране на първото възможно място, справка с телефона, където тя също беше отразена. И се оказа, че за да стигнем до каньона, трябва да се върнем много километри назад, за да поемем по верния път. Всичко това по тесен планински път, където се пълзи. Отказахме се от този каньон и решихме, че ще отидем само до другия – Окаце, който беше по-близо.
Обърнахме колата и се върнахме до западналия спа курорт, след което тръгнахме нагоре към каньона. Стигнахме до мястото, до което се стига по асфалтиран път. Има паркинг, плаща се такса. Оттам има две възможности за стигане до каньона – или да се ходи пеша по добре направена алея,или да се плати неизвестна сума на местен, който по ужасно разоран черен път да те закара до каньона. Решихме, че не искаме да чупим колата, която без това ни притесни, нямахме никакво намерение да храним излишно местните и тръгнахме пеша. Приятна разходка, ако не беше заплашаващо навъсващото се небе.
След около половин час стигнахме до самия каньон. Постарали са се, достъпът до него е по специално изградени съоръжения, първо се слиза по стълба.След това има хоризонтални платформи. Междувременно небето съвсем изчезна и доста притъмня.
Далеко напред имаше площадка, от която може би се вижда целия каньон. Започна леко да вали. По-страшно беше, че започна да трещи доста наблизо. А при целия метал около нас изобщо не беше разумно да сме там. Нахлузихме туристическите найлони и бързо поехме обратно. Стигнахме до колата и се прибрахме в Кутаиси. През цялото време не спря да вали.
Не успяхме да видим по-красивия каньон, но ни чакаше нещо далеч по-интересно на следващия ден – Сванети и Кавказ.