Един юнски ден през 2017 г. привечер се качихме на автобуса за Солун. С изключение на нас автобусът беше пълен с гастарбайтери, някои малцинствени, но добре облечени и възпитани. Спряхме за почивка до заведение след Сандански и посред нощ стигнахме до автогарата на Солун. Там има денонощно автобуси за летището. Автогарата се намира в единия край на града, летището – в другия. Ако ползвате нощен автобус – носете си монети евро. Един билет е 2 евро, през нощта няма продавач в будката, има автомат в автобуса, който работи само с монети. Големи благодарности към двама млади българи, които ни развалиха банкнотата и можахме да си купим билети.
Освен няколко човека с куфари, автобусът беше доста пълен с местни – той си е нормален градски автобус, а на юг от нас през лятото явно хората не си лягат рано. Пътувахме поне половин час, докато стигнем до летището, където трябваше да изчакаме няколко часа.
Летището беше пълно с хора от всякакви народности, чакащи да излетят. Има места за сядане както вътре в залата, така и на вън. Има през нощта отворени заведения и може да се купи нещо за пиене и за леко похапване. Ние стояхме на вън, където стана доста хладно преди зазоряване. Опитах се да дремна, но не можах, единственото спане тази нощ беше в автобуса от Кулата до Солун. Убих времето с пиене на кола и гледане на околността на разсъмване.
Най-накрая излетяхме. В самолета бяхме ние двамата, една млада двойка западняци, няколко грузински монаси в раса (явно прибиращи се от Атон) и всички останали бяха богати грузинци. Полетът беше тежък, времето не беше хубаво и самолетът доста подскачаше. През повечето време летяхме над Черно море и накрая видяхме земя. Най-накрая кацнахме и се наредихме за паспортна проверка. За пръв път в живота си се почувствах горда европейка! Влизането в Грузия е само с лична карта, не е нужен международен паспорт, няма визи. С местните се заяждаха доста и ги бавеха, ние само си показахме европейските документи за самоличност, изобщо не ги погледнаха и ни пожелаха приятна почивка.
В залата ни чакаше Давид от рентакар фирмата. Излезнахме и той се извини, че ще трябва да почакаме да докара колата. За пръв път се сблъсках с тарикатството на дребно на местните. Давид се извини и ни каза, че трябва да изчакаме навън, за да докара колата. А пред летището голям полупразен паркинг, с „огромната“ цена от под лев на час (разбрах го на връщане, когато изкарахме през нощта няколко часа на него). Местните власти знаят за тарикатите и преди да кацне самолет или преди полет пред летището се строява бус с полицаи и разгонват желаещите да паркират без пари на първа линия.
Докато чакаме навън колата настана кошмар. Стоим ние с куфар и голяма раница и от всякъде се нахвърлиха върху нас куп местни с оферти да ни откарат до града (летището е много далеко от града и май няма градски транспорт до него). Бяха като мухи на мед, няма отърваване от тях. Естествено, говореха само на руски. Ако беше някой западняк или млад нашенец, как щяха да се разберат?
След малко се появи Давид и всички около нас бяха с нещастни физиономии – наистина не са очаквали, че чакаме кой да ни откара в града (руският ми е добър и много пъти им казах, че не търсим транспорт). Беше така любезен да ни откара до къщата за гости. Там като подарък от фирмата получихме бутилка грузинско вино с логото на фирмата на етикета. Описахме и наснимахме драскотините по колата, даде ни договора, с който можехме да караме вместо талон, и имаше приятна изненада – платихме само дните, не ни поиска уговорената по-рано сума за застраховка. А, имаше и една „екстричка“ – отвори багажника, показа ни маслото и каза, че трябва всеки ден да го следим и ако трябва да доливаме. Даде ни телефона си, разбрахме се да дойде на летището в средата на нощта да прибере колата (трябвало да е чиста и измита, което естествено не се получи) и се разделихме.
Колагта беше чиста, излизана, парфюмирана, но с четири различни и доста износени гуми…